Хореографът Владимир Ангелов бе в Стара Загора по покана на художествения ръководител на балета на Старозагорската опера Силвия Томова.
През юли зрителите се срещнаха с изкуството на трима успели български хореографи, които живеят и градят кариера в чужбина – Калоян Бояджиев и хореографската миниатюра „Съвършена картина”, Христиан Бакалов – „ОДА” и Владимир Ангелов с танцовия спектакъл със закачливото заглавие „какаФония”.
Талантливата многонационална балетна трупа на Старозагорската опера представи и своите постижения в областта на съвременния танц в хореографска вечер с обединяващото заглавие „Балет без граници”,.
Визитка
Владимир Ангелов завършва през 1986 Държавното Хореографско Училище в София. Танцува в Балет Арабеск и следва задочно специалност Философия в Софийския Университет. През 1990 заминава за САЩ където през 1996 се дипломира с Master of Arts от университета във Вашингтон със специалността „Съвременна хореография”. Създава множество съвременни едноактни балетни постановки и работи с американски трупи като Атланта Балет, Аризона Балет, Индианаполис Балет, Ричмонд Балет, Сан Франциско Балет, Вашингтон Балет, както и с междyнародни трупи като Алберта Балет-Канада; Балет Манила-Филипините; Националния Балет на Мексико; Токио Сити Балет, Япония и Мариинския Балет в Санкт Петербург, Русия.
От 2003 до 2009 е главен хореограф-балетмайстор на Вашингтонската национална опера в Кенеди Център под ръководството на Пласидо Доминго. Работи непосредствено със световно известния тенор, който дирижира някои от постановките.
От 2009 до 2014 работи като преподавател в университета във Вашинтон и продължава активно да пътува и да поставя в международен план. От 2015 и понастоящем е главен директор на първата в света интернационална информационна мрежа и международна организация за хореографи, базирана във Вашингтон – Dance ICONS, Inc.
Сийка Лапачка разговаря с Владимир Ангелов непосредствено преди премиерата на неговия спектакъл „какаФония”, създаден специално за балета на Старозагорската опера:
С Владимир Ангелов се срещнах за първи път преди 11 години, когато по покана на Силвия Томова /тогава художествен ръководител на Пловдивския балет/, той постави своя танцов спектакъл „Докосване” в Пловдив. През 2019 хореографът идва в Стара Загора по време на лятната си ваканция и е впечатлен от нивото на балетната трупа на Старозагорската опера под ръководството на Силвия Томова. Тогава се ражда идеята да създаде и да постави свой авторски спектакъл. Проектът се отлага заради пандемията, но година по-късно оживява на сцената на Античния форум в Стара Загора. Относно новата постановка Ангелов споделя, че „Новата хумористична творба е какафония от танцови стилове, полифония от контрастни идеи и симфония от оптимизъм и надежда.“
Някои от неговите вдъхновения идват от гръцкия античен философ Аристотел, който споменава, че един добър спектакъл трябва да плени зрителите емоционално и да „накара публиката да се смее, да плаче и пак да се смее“ в рамките на един час. В продължение на месец и половина хореографът работи с балетните артисти на Старозагорската опера.
“В сферата на хореографията, комедията наистина представлява огромна трудност и е добре познат творчески парадокс“– Ангелов продължава – „По-лесно се създават трагедии и драматични танци, отколкото комедии и произведения с чувство за хумор, които са уникални и рядкост в репертоара на балетните трупи по света. “
Втората ми среща с Владимир Ангелов /тази година/ разкри един комплексен артист, който освен в чисто творчески план, ме порази с натрупаните умения по отношение и на рекламата, и на публичната презентация.
Владимир Ангелов предложи заглавието на авторската хореографска вечер БАЛЕТ БЕЗ ГРАНИЦИ, заедно избрахме каква да бъде рекламната визия, дори преводите са негови. Преди това си мислех, че само в България се налага да бъдем „полифункционални” с набор от различни умения по понятни причини. Животът и работата на Владимир Ангелов в САЩ налага да бъде непрекъснато в „крак с времето”, да отговаря на актуалните тенденции в танцовото изкуство, да умее да се представи, да предвижда и да планира, да борави с техниките на визуалните изкуства и съвременните непрекъснато развиващи се технологии, да бъде иновативен и интересен. И успява!
Разговаряме с Владимир Ангелов непосредствено преди премиерата на неговия спектакъл „какаФония”, създаден специално за балета на Старозагорската опера.
Връщаме се съвсем в началото на неговия път в танца, за да стигнем заедно до успеха, прозрението и неговите „свещени истини за танца”.
Любопитно е какво те провокира да избереш танца?
„Това което ми хареса в танца е, че е език, който няма нужда от превод. Това е език, който е отвъд границите. Имах приятели в младостта, които се занимаваха с театър и някои от тях станаха много добри режисьори. В театъра се борави с езика и изкуството на словото, всичко трябва да е думи и думите изразяват чувства, усещания, преживявания. А при нас в танца няма думи, тялото говори и говори по един начин, по който не е необходимо да се превежда на китайски, на английски или на полски, това е един универсален език. И това беше невероятно атрактивно за мен, че аз просто с няколко движения мога да кажа неща без да има нужда от преводач.
Кога точно го усети това?
„Нямаше дата, ден и час, това е едно усещане в мен, което с времето „се разля“ така да се каже. Аз бях много любопитен към различни култури, исках от дете да отида в Япония, а 30 години по-късно не само отидох в Япония, но и работих там , ожених се за японка. Исках да отида в Щатите, също мечта от дете, направих го и вече толкова години съм там – повече съм живял в САЩ, отколкото в България. И понеже бях много отворен към различни култури, към различни усещания и преживявания, танцът беше много подходящ за това.
Кога реши сериозно да се занимаваш с танц?
„Бях вече в 4-ти клас, а в хореографския профил на Балетното училище в София приемат от 4-ти клас, така че се наложи да повторя този клас и бях по-голям от съучениците си. Като възраст бях на 12-13 години.”
Имаше ли подкрепата на семейството си?
„О, да. Майка ми е интелектуалец, филолог, даваше ми да чета книги, които дори не разбирах – Гьоте, Блез Паскал, философът Франсис Бейкън…Съучениците ми четяха „по-лесна“ литература, но майка ми беше с много широк светоглед. Тя се съгласи веднага да уча в Балетното училище в София, а ние тогава живеехме в Пловдив, аз израснах в този град. Бях сам в столицата, живеех в общежитие на бул.“Георги Димитров“47 – помня адреса, защото получавах пощата си. Общежитието беше на училищата по изкуствата, имаше огромни два етажа, стаите бяха големи и във всяка имаше 12 легла. Първият етаж беше за момичетата, а вторият- за момчетата. В моята стая имаше 12 други момчета на възраст от 4-ти до 11-ти клас – от балетното училище, от музикалното училище, от художествената гимназия и това беше много интересно преживяване, защото всъщност отдясно на моето легло момчето свиреше на обой, а това отляво – рисуваше някакви портрети. Момчето отляво на моето легло е вече голям художник – Николай Николаев, а обоистът се казваше Евгени. Бил съм дори модел на портрет. Обоистът ми обяснява „Свиря Стравински, „Пролетно тайнство“. Аз казвам – „Да, мога ако искаш да го изиграя, ще импровизирам нещо”. Виждах родителите си само през ваканциите. Израстнах с момчета, които се занимаваха с другите изкуства и това имаше голямо отражение върху мен. Защото аз не преставам да се интересувам от изобразително изкуство, от музика… Бях започнал да рисувам по едно време, беше към 7-8ми клас и Николай ме учеше.”
„В началото беше много шокиращо – продължава разказа си Владимир Ангелов, – Сам пътувах с влака за Пловдив през ваканциите и такъв сам, без родители, бях някаква атракция за пътниците.”
Това за теб е сериозна школа, която те е научила и на самостоятелност, на смелост, на дисциплина, развила е и други важни личностни качества?
„Така каза и майка ми, когато трябваше да хвана влака за първи път, през септември в 4-ти клас, за да отида до София – „Всъщност нямаш избор, трябва да се оправяш сам.” Беше добре за мен, трябваше да намирам начини да решавам проблемите със съученици и с други, да се пера сам, да се подготвям сам с домашните… Моите родители смятаха за постижение да отида да живея от по-малък в по-голям град. Но моята цел беше по-висока – да отида в друга държава и то не в Европа, а на друг континент. Сега постижение ще е да отидеш на друга планета, на Марс, на Луната. Амбициите се променят, защото човешките постижения се увеличават.”
А защо реши след Балетното училище да учиш философия?
„Майка ми ме „бомбардираше“ с различни книги, които не бяха за моята възраст, но най-интересното е, че все още си спомням някои сентенции на Блез Паскал. Философията е наука на науките и мисъл на мислите. Тя е една дисциплина, която най-добре обхваща различна проблематика. Философията за мен беше специалност №1, от която аз се интересувах в Университета, записах се да следвам задочно, а танцувах в Балет „Арабеск“. Това беше моят „Бермудски златен триъгълник”: от Балет „Арабеск“ в Музикалния театър – до Националната библиотека – до Софийския университет. Три сгради в три различни пресечки, в абсолютна близост една до друга. Географски ми беше много удобно да правя тези връзки, интелектуално и топографски.
Разкажи за времето в балет „Арабеск“?
Снимка личен архив – с Маргарита Арнаудова
„Исках да бъда хореограф от момента, в който постъпих в „Арабеск“ като стажант при Маргарита Арнаудова. Тя видя някакъв талант в мен и ме взе като стажант, аз бях в 9-ти или 10-ти клас в училището, а тя искаше млади мъже да попълнят състава на трупата. За мен беше интересно не само „да хвана“ различни стилове, но и самия стил на Маргарита Арнаудова като хореограф беше невероятно вълнуващ и много въодушевяващ. Смело мога да кажа, че тя е моето първо вдъхновение да опитам в хореографията. Спомням си, бях 16 годишен, когато направих първото си соло, не за мен, а за моята съученичка Антоанета Алексиева и тя изигра това соло на националния конкурс в Добрич и взе награда за изпълнението си, аз получих награда за хореографията. Това беше невероятно окуражително да продължа в сферата на хореографията. След като завърших Балетното училище, аз бях вече решил, че ще бъда хореограф, без никакви колебания или съмнения. Наблюдавайки Маргарита Арнаудова, аз усвоих много „трикове”, но понеже в България нямаше специалност „Балетна режисура“, единствената близка до тази специалност за мен бе философията. Реших, че ще намеря начин да използвам философското познание от Университета и да го адаптирам към философията на танца. И тогава за мен започна един много интересен процес, който продължи 30 години. Исках да събера в една страница какво е танца за мен, какво означава танца за мен. След 30-35 години успях да напиша тази страница. Моят манифест е като филофоска трактовка и нещо като молитва:
Моите свещени истини за танца – ето и някои от тях:
Човешкото тяло е физическа дестинация, където душата, мислите, идеите, страстите могат да добият физическа форма, която се нарича Танц.
Танцът е единственият начин, по който можем да намерим истината и да я споделим с всички, без да изречем една-единствена дума.
Танцът е като вятъра – пристига ненадейно и си отива бързо, неочакван и непоискан, изненадващ и краткотраен, танцът не може да се хване, задържи, затвори или притежава. Единственото нещо, което остава след него е спомен.
Танцуващото тяло е скулптура от движения, извайвайки пространството, рисувайки символи, изписвайки поезия, като междувременно крещи.
Танцът свързва тялото с телата, мисълта с мислите и сърцето със сърцата.
Танцът ни движи, животът ни танцува.
Кога реши да напуснеш България и как се установи в САЩ?
„Имаше възможност да пътувам до Австрия, имахме турне в Брегенц през лятото, но младите от „Арабеск“ не пътувахме с трупата. В същото време майка ми реши да напусне България – имаше приятели в Австрия, които я поканиха, тя замина за там. Подаде ми ръка и каза „Ела в Австрия“. Отидох за 3 дни ваканция с един куфар с дрехи и не се върнах. В Австрия работих на доста места, беше много трудно в началото, защото трябва да имам разрешително за работа. Работех в кухня на заведение, чистех улиците, работих като градинар, като помощник-дърводелец…Но взех това разрешително и започнах да работя в театъра в Клагенфурт в балетната трупа, малко в Грац, малко във Виена, проекти, пътувах до Мюнхен, до Париж, нещата почнаха да се отварят. Имах позната, която беше в САЩ, професор в Университет в Римчънд – там имаше програма за „Танцова режисура“. И аз с много големи усилия успях да отида, отне ми 1-2 години, да намеря виза, начин да замина и да следвам. Отидох в Ричмънд, но се оказа, че не мога да уча, защото не знам английски. Пристигнах с куфар, 250 долара и 4 фрази на английски. Трябваше да завърша много дълъг, задълбочен и прецизен езиков курс, за да следвам на академично ниво. В този момент получих и покана да направя магистратура в Университета във Вашингтон – по танцова хореография. Така през 1994 г. се преместих от Ричмънд във Вашингтон и през 1996 г. завърших магистратура. Направих едноактен балет като дипломна работа и проектът се оказа много успешен. Мълвата тръгна много бързо – това е млад хореограф, той е много добър. От 1997 до 2001 г. бях в побратименото с Мариинския балет в Петербург училище във Вашингтон, което се нарича Киров балет Академи. Буквално всеки месец правех хореографии, по 2-3 балета на година, получих и още покани – Америка има 50 щата, всеки има по 3 балетни компании, което е 150 балетни компании. Това е един огромен капацитет от работа, който човек може да експлоатира и от работа не можех да се оплача.
Но през 2001 г. се срещнах с Маестро Пласидо Доминго чрез един танцов критик, който ни запозна по много интересен начин: „Това е Владимир Ангелов, той е от България”. А Пласидо Доминго отвърна: „В България има доста добри оперни певци”. А моят приятел каза: „И хореографите от там не са зле”. Един месец по-късно аз работех с него и съм правил хореографии за много продукции – той беше и директор на Операта във Вашингтон, и диригент. Питал ме е за темпото на балета в една опера, какво трябва да бъде, като ми го изпяваше.
Снимка личен архив – Доминго и Ангелов обсъждат темпо за балета 2006
След като напусна Вашингтонската опера, дойде за директор италианка, която имаше собствени хореографи.
Но аз продължих да имам много работа – в Мексико, Бразилия, Япония. Япония е между двете крайности – изключителен традиционализъм, но са и много радикални – правят неща, където никъде другаде по света не съм ги виждал като изкуство, като естетика…”
Снимка личен архив – Ангелов работи с националния балет на Мексико 2010
Владимир Ангелов не спира да търси близката връзка с безграничното изобилие от знаци на различните култури и това непрекъснато го обогатява и разширява огромния набор от изразни средства, които интерпретира в своите творби. Америка му позволява да сбъдне мечтите си и да усети предимствата и недостатъците на избора да си свободен. Няма лесен път, но той категорично оценява възможностите, които САЩ му предлага. Според него това е страната, в която няма никакво значение откъде идваш. Ако притежаваш талант в каквато и да е област, не само в изкуството, рано или късно тази дарба ще бъде забелязана и тогава идва моментът, в който всички се стараят да бъдат наблизо и да помогнат.
Американският ритъм го научава да бъде гъвкав, да поддържа безбройните важни контакти, които животът му предоставя, да бъде честен в изкуството си и да планира подредено и предвидимо до последния детайл.
Признава, че едва ли ако беше останал в България и дори в Европа щеше да стигне далеч. Поне не толкова далеч, колкото винаги му се е искало. Защото животът не е само в отговорите ДА и НЕ.
Част от неговата житейска философия се е опитал да претвори в своя спектакъл „какаФония”, специално създаден за балета на Старозагорската опера. Зрителите ще бъдат изненадани приятно и от извънхореографските хрумвания и фантазии на талантливия хореограф, въплътени в оригинална филмова лента, снимана на авангардни и нетрадиционни места в Стара Загора.
Фотограф Рад Димитров – фотосесия “какаФония”
Догодина му предстои да довърши и да издаде учебник по хореография, върху който работи повече от 10 години.
Източник: Държавна опера – Стара Загора
